Разсейване  Ние сме потънали в информация. Има нещо в скоростта,

Разсейване 

Ние сме потънали в информация. „ Има нещо в скоростта, което ни кара да се усещаме страхотно… Част от повода да и се оставяме е, че чувството е необикновено, нали? Струва ни се, че сме свързани с целия свят и че каквото и да се случи по дадена тематика, ще го научим. “ Казваме си, че можем да съществуваме в това разрастващо се море от информация и да устояваме на скоростта, с която тя се излива върху нас, без да платим съответната цена. Но това е заблуда: „ Тя стартира да ни изтощава. “ Още по-важното е, че жертваме задълбочеността във всяко едно отношение… Задълбочаването изисква време. Изисква размисъл. Ако непрекъснато би трябвало да сме нащрек за протичащото се и да изпращаме електронни писма непрестанно, няма време за задълбочаване. Постигането на дълбочина в връзките с другите също изисква време. Изисква сила. Нужни са немалки интервали от време, както и посвещаване. В последна сметка, нужна е централизация, нали по този начин? А всичко, което изисква дълбочина, като че ли е на изгубване. Ние се движим все по-интензивно към повърхността.

Ние групово претърпяваме „ бързо привършване на ресурсите ни за централизация “. Това ускоряване се случва към този момент прекомерно дълго и сигурно се приближаваме от ден на ден към нашите граници. Това не може да продължава до безконечност. Има физически ограничавания на ускорението. То би трябвало да спре в даден миг. Но към този момент не виждам признаци за закъснение.

Както знаете самичък, когато нещата опират до самодисциплина, нищо не е открито един път вечно. Първото, за което би трябвало да си дадем сметка, е, че се води борба. Като цяло ние желаеме да ни е елементарно. Но това, което ни кара да сме щастливи, е да съумяваме в неща, които са ни най-малко малко сложни. Със смарт телефоните се получава следното – просто мушваме нещо в джоба си, което е с нас от самото начало и постоянно ни предлага по-лесен метод, само че не и значими неща. А аз желаех да си дам този късмет – да избера нещо, което е по-трудно.

Когато се зарових в тематиката, открих резултати, получени в две разнообразни области, които ми помогнаха да схвана по-добре какво в действителност се случва. Любопитно е, че първата област е отдадена на казуса дали можем в действителност да се научим да четем скоростно. Няколко екипа от учени са прекарали години, търсейки отговор на въпроса могат ли хората да бъдат приучени да четат супер бързо. Те откриват, че това е допустимо, само че си има цена. Екипът събира елементарни хора и ги образова да четат по-бързо от типичното за тях; с дълго упражняване участниците се научават да пробягват бързо с взор по страниците и да запаметяват част от видяното. Но по-късно при инспекция на равнището на схващане излиза наяве, че колкото по-бързо четат, толкоз по-малко схващат. Скоростта води до по-слабо прозрение в смисъла. След това учените се насочили към експерти в скоростното четене и открили, че въпреки да са доста по-добри в това от множеството хора, с тях се случва същото. Това е удостоверение, че имаме граници на способността ни да поемаме информация и напъните да прескочим тази преграда просто попречват мозъка ни да схваща.

Но има и втори метод, по който учените разпознават по какъв начин това всеобщо заслепение във вихъра на ускорението влияе върху концентрацията ни, и той е обвързван с проучвания на последствията за вниманието ни не когато бързаме, а назад, когато преднамерено понижаваме скоростта. Един от водещите специалисти по тематиката е професор Гай Клакстън, специалист по процесите на учене от Университета на Уинчестър. Срещнахме се в Съсекс, Англия, с цел да го интервюирам. Той беше проучил какво се случва с самостоятелната централизация, в случай че предумишлено практикуваме мудни занимания като йога, тай чи, медитация. Както други, по този начин и неговите проучвания демонстрират, че те усъвършенстват способността ни за централизация, освен това доста. Попитах го за какво. Отговорът му беше, че „ ние би трябвало да смаляваме света, с цел да може той да подхожда на когнитивния ни потенциал “. Ако бързаме прекалено, надскачаме качествата си и те стартират да се свиват. Но когато се приучаваме да се движим със скоростта, присъща на човешката ни природа – и вградим това във всекидневието си, – ние в действителност упражняваме концентрацията си и способността за внимание. „ Затова тези занимания ни вършат по-умни. Не става дума за напеви и оранжеви плебеи. “ Бавното движение подхранва концентрацията ни, а скоростта я унищожава.

Вместо да признаем рестриктивните мерки си и да се опитаме да живеем с тях, ние – като цяло – сме станали жертви на голяма делюзия по отношение на това, че мозъкът ни е в положение да мисли за едно или две неща по едно и също време, до момента в който се намираме в умишлено положение. Това е неправилно схващане – ние сме доста праволинейни. И имаме „ прекомерно лимитирани когнитивни качества “. Това се дължи на „ фундаменталната конструкция на мозъка “ и тя няма да се промени. Но вместо да признаем това, твърди Ърл, ние сме изобретили един мит. И този мит е, че можем да мислим по едно и също време за три, пет, 10 неща. За да се убедим, че това е по този начин, ние сме възприели разбиране, което в никакъв случай не е било предопределено за човешките същества. През 60-те години на XX век компютърните учени изобретили машини с повече от един процесор, които затова фактически можели да вършат две (и повече) неща по едно и също време. Те нарекли тази тяхна дарба мултитаскинг. След това хората си присвоили понятието и го приложили към себе си.
Когато за първи път чух тезата, че не сме в положение да мислим за няколко неща по едно и също време, се наежих: това не може да е правилно, споделих си, тъй като аз съм правил няколко неща по едно и също време и в действителност много постоянно ми се случва.

Някои учени, наподобява, са на страната на тази моя първична вътрешен глас – те имат вяра, че е допустимо да правим няколко комплицирани задания по едно и също време. Затова стартират да организират опити: събират участници, споделят им да вършат доста неща по едно и също време и следят по какъв начин се оправят. Това, което откриват, е, че въпреки хората да си мислят, че вършат нещата по едно и също време, те всъщност „ жонглират, превключват от задача на задача. Не виждат, че това се случва, тъй като мозъкът им го заличава, с цел да сътвори едно безпрепятствено прекарване, само че действително това, което става, е префигуриране на мозъка от един миг към идващия, от задача към задача. И това има своята цена “. И когато взех решение да прочета съответните научни проучвания, научих, че резултатът на разпръскване може да бъде изненадващо голям…

Има четири метода, изясни той, по които непрекъснатото превключване поврежда способността за централизация:

Ефект на вредата: Мозъкът би трябвало да се преконфигурира, преминавайки от една задача към друга. Трябва да запомните какво сте правили, както и какво сте мислили в предходния миг, и „ е належащо известно време “. Когато това се случва, свидетелствата сочат, че „ качеството на работата ни пада. Ставаме по-бавни. Всичко това е в следствие от превключването “.

Ефект „ прецакване “: Когато скачате от задача на задача, стават неточности, които другояче не биха се случили, тъй като „ мозъкът ни е предразположен на неточности. Когато превключваме към остарялата задача, той би трябвало да се върне малко обратно и да разпознава тъкмо къде е прекъснал работата по нея “. Това не всеки път може да стане по съвършен метод, има пропадания. Вместо да посвещаваме задоволително време на фактически бездънен размисъл, мисленето ни става незадълбочено, тъй като влагаме прекалено много запас в поправяне на неточности и следене обратно до каква степен сме стигнали.

Последица „ изтощение на творчеството “: Вероятно е с течение на времето да станете доста по-малко изобретателни. Защо? „ Защото от кое място идват концепциите и нововъведенията? “ Те идват от способността на мозъка ни да построява нови връзки въз основа на нещата, които сме видели и научили. Ако на него му бъде предоставено свободно от разсейващи фактори време, той автоматизирано ще премисли всичко, което е попаднало в него, и ще стартира да образува връзки по нови способи. Това протича оттатък равнището на съзнанието, само че става дума за процеса, в който „ две хрумвания се сдвояват и неща, за които не сте подозирали, че имат връзка, внезапно ви се показват като свързани “. Така се ражда нова концепция. Но в случай че „ изразходвате прекалено много от ресурсите на мозъка в превключване и коригиране на неточности “, по този начин просто даваме на мозъка по-малко опция да „ наблюдава асоциативните връзки до нови зони и по този начин да сервира в действителност истински и реформаторски хрумвания “.

Ефект на лимитираната памет: Екип откриватели събират участници и им слага две задания по едно и също време, след което наблюдава резултатите. Оказва се, че те не могат да си спомнят какво са правили. Изглежда, това се дължи на обстоятелството, че са нужни умствена сила и пространство, с цел да могат настоящите прекарвания да се трансформират в мемоари, и в случай че тази сила се изразходва за бързо и непрекъснато превключване сред задания, ние помним и учим по-малко.

Въз основа на всичко, което ни е известно за мозъка, можем да заключим, че актуалните проблеми с концентрацията са в действителност по-тежки от когато и да било преди. Ние сме генерирали една съвършена стихия от когнитивна деградация в следствие от непрекъснатото разпръскване. Това не е елементарно това да се преглътне. Едно е да имаме чувство за рецесия. Съвсем друго е да чуеш по какъв начин водещ невроучен твърди, че обитаваме в окото на бурята и способността ни за мислене се разрушава. Най-доброто, което можем да създадем в този момент е да се опитаме да се отървем от разсейването, доколкото това е допустимо. Защото мозъкът е като мускул. Колкото повече го употребявате, толкоз по-стабилни стават връзките и толкоз по-добре действат. – Ако се борите за по-добра централизация, пробвайте да вършиме единствено едно в продължение на 10 минути и тогава си позволете да се разсеете за минута, върнете се към задачата още веднъж за 10 минути и така нататък – Правейки това, то ще става все по-привично, мозъкът ще става все по-добър и по-добър, тъй като укрепвате връзките, които управляват този вид държание. И скоро ще можете да го вършиме за петнайсет минути, за двайсет, за половин час… Просто го правете. Практикувайте го… Започнете постепенно, само че не се отхвърляйте и ще съумеете.

Нашият мозък освен е претрупан от превключване – открих, че е претрупан и от нещо друго. Трябва да мислим за мозъка като за нощен клуб, пред който има охранител. Задачата му е да филтрира множеството тласъци, които непрекъснато идват към нас от средата – шумът от трафика, абсурдът на двойката на отсрещната страна на улицата, телефонът, който звъни в другия завършек на кафенето. Това ни разрешава да мислим по координиран метод единствено за едно нещо в даден миг. И този филтър е от същностно значение: способността за отсяване на нерелевантната информация е основна, в случай че желаеме да реализираме задачите си. И този охранител в главата ни е мощен и мускулест: може да отблъсне двама, четирима, даже шестима, които се пробват да нахлуят в мозъка ни. Може да направи доста. Зоната от мозъка, виновна за това, е известна като префронтален кортекс.

Но през днешния ден този филтър е затормозен по невиждан метод. В допълнение към непрекъснатото скачане от задача на задача, мозъкът ни също по този начин е заставен да отсява по-интензивно от когато и да било преди. Помислете за нещо толкоз обикновено като шума. Налице са голям брой научни свидетелства, че в случай че стоите в шумна стая, способността ви да се съсредоточавате понижава и свършената работа е с все по-лошо качество. При все това множеството от нас непрекъснато са в среда с високи шумови равнища, тъй като работим в отворени офис пространства, спим в огромни и пренаселени градове и пишем на преносимите компютри си в препълнени кафенета. Нарастващото шумово замърсяване е единствено един образец – ние живеем заобиколени от неща, които ни разсейват и които се конкурират за вниманието ни. В резултат от това, с цел да им устояваме, филтърът би трябвало да работи доста повече. И той е отпаднал. Затова и пропуща доста повече натрапници в мозъка ни, които се вместват в естествения поток на мислите ни. По тази причина през по-голямата част от времето той не може да прави работата си толкоз дейно, колкото преди. Филтърът е претрупан и нощният клуб се цялостни непрекъснато със свадливи грубияни, които пречат на естествените гости да танцуват умерено.

От: „ Откраднат фокус “, Йохан Хари, превод Ина Димитрова, изд. „ Изток-Запад “, 2022 г. 
Картина: Thinking man; DALL-E